Същностни истории

 

 Източник: http://www.northshorekid.com/event/summer-story-play-hour

 

("Същностни истории", така се наричат историите, които са между приказката и баснята и са често разказвани от учителите във валдорфските училища.)

Приказката отива далеч назад в миналото, или обратно напред в далечното бъдеще, което, обаче вече оказва влияние върху настоящето. Тя обхваща развитието на човека от произхода му към предстоящото бъдеще. Приказката е форматът на човечеството.

Баснята, напротив, има отношение към днес и сега. Тя се простира, наистина, също и далеч назад и повечето народи я използват като огледало. Но целта и е образование в момента. Характерно за басните е съкратената форма и това, че  животните влизат в човешки образ не само чрез облеклото, но и с това, че проявяват човешките слабости и добродетели.

Същностните истории – те са нещо съвсем ново, много модерно. Основателят на валдорфските училища R.Shtayner насърчавал учителите в основното училище, към това, децата да се запознават с природния свят, по един напълно определен начин. Учителят е натоварен да измислят истории за различни природни същества, въз основа на собственото си въображение.

Щайнер също така, давал на учителите подробни съвети за това как да се пишат и разказват истории. Той им казвал, че природните същества - луната и слънцето, облаците и планините, потоците и дърветата, розата и теменужката - със сигурност ще трябва да разговарят помежду си и да действат като хора. Значението на диалога в историята се демонстрира с примера от млад учител, който разказал на първокласници неговата история за поляната и изгрева на слънцето. Независимо колоритно описаната картина, децата не са го слушали с интерес, с които обикновено слушали приказките му. Тогава учителят променил стила на повествованието: в неговата история слънцето и поляната започнали да говорят помежду си - и след като образното описание се превърнало в "образна беседа", децата го слушали с голямо внимание.

R.Shtayner сам е разказвал такива истории. Историята на малката и голямата теменужка беше разказана от него по време на една от неговите лекции като пример. 

 Източник:http://www.flickr.com/photos/soo-sun/4185255111/sizes/l/in/photostream/

За малката и голямата теменужка

„В една гора, където слънцето се промъквало през клоните на дърветата, под едно дърво с големи листа, живеела една скромна теменужка. Един ден, гледайки нагоре през широк процеп в короната, теменужката видяла синьото небе. Тя го видя за пръв път, защото тази сутрин за пръв път отворила венчелистчета си. Виждайки синьото небе, малката теменужка много се уплаши, макар и да не знаеше защо беше толкова уплашена.

Наблизо минало куче, което изглеждало хапливо и зло. Теменужката го попитала "Кажи ми, какво е това горе, такова синьо, както и аз?" Злобното куче отговорило: "О, това е огромна теменужка, и тя може да те нарани лошо."

Още повече се уплашила теменужката. Помислила, че тази голяма теменужка е пораснала, за да я нарани. Тя обърнала своите венчелистчета надолу, вече не искала да поглежда голямата теменужка, скрила се под едно голямо листо, което вятърът откъснал от дървото и хвърлил надолу и остана там цял ден, за да се крие от голямата небесна теменужка.

Настъпило утрото на следващия ден, а теменужката така и не заспала, защото цяла нощ мислела за това как да се справи с голямата синя небесна теменужка, което ще може да я нарани. Тя очаквала първия удар. Но нямало удар.

Сутринта теменужката тихо се показала - тя не се чувствала уморена, макар че цяла нощ мислила и бодърствувала, защото теменужките се уморяват, когато спят, а не когато не, когато не спят. И първото, което видяла, било изгряващото слънце и утринната зора. Гледайки утринната зора, теменужката изобщо не се страхувала. Тя дори се радвала, виждайки розовия и цвят.

Но зората изчезна, постепенно се смени с бледо синьо небе. Небето ставало все по-синьо и теменужката отново си спомнила думите на кучето.

Край нея минало едно агне. Приискало и се на теменужката да попита и агнето: "Какво е това горе?", агнето отговорило: "Това е голям теменужка, синя като теб." Теменужката се уплашила и решила, че агнето казва същото нещо, както и злото куче. Но агнето било мило и нежно. И очите му също бяха много мили и нежни и затова теменужката се осмелила и попитала отново: „Мило агънце, голямата теменужка ще ме нарани ли?” „О, не, – отговорило то, - тя няма да те нарани, това е голяма теменужка и нейната любов е много по-голяма от твоята, така както и цветът и е много по-син отколкото твоя.”

И тогава малката теменужка осъзнала, че голямата теменужка никога няма да я нарани, че дълбоката и синева е от голямата и любов, и че тя, голямата теменужка ще защитава нея, малката теменужка от всичко лошо на света. И на малката теменужка и станало толкова хубаво, от това, че цялата синева на небесната теменужка била божествената любов, струяща към нея от всички страни. Оттогава малката теменужка през цялото време гледала нагоре, все едно и се молила на бога на теменужките.”

*********************************

Тази история може да послужи като добър модел за писане на собствените ви истории, ако проследите всичките и нюанси. Първо, много нагледно описва мястото на действието. Разговорът с кучето е в основата на историята. Чрез външен образ на героите децата чувстват духовните им качества. Те съжаляват теменужката, заедно с нея се страхуват, получават утеха и се радват. Напрежението, възникващо между злият и добрият отговор, кара децата да затаят дъх и с облекчение да въздъхнат, когато всичко се обръща на добро. Добър край е нужен непременно. В съчувствие, в съпреживяване децата приемат тези истории, дълбоко в техните души. Там, образите, които захранват усещането претърпяват някои промени. В подходяща възраст от тях израстват познания. Щайнер отбеляза, че децата могат с времето, дори и от своите собствени знания, да стигнат до истината, разказана в историята на теменужката - често ние се страхуваме от нещо, само защото погрешно го разбираме или не достатъчно добре си го представяме. Разбира се, да се обясни на първокласници това, ще бъде напълно погрешно. Нека той да се съхранява в душата до това, докато детето само разбере неговият смисъл. Историята за теменужката – това е притчата за човешкия живот и неговото отношение към божественото.

Младият учител може да се чувства напълно безпомощен в началото, като се опитва да създаде основната история. Откъде да започне, за да създаде нещо такова? На първо място, на нас ще ни помогне увереността в това, че детето е поверено на нас като пратеник на небесните светове и убедеността, че цялата природа е пронизана с божествени сили.

Ако учителят се опитва да се доближи до същността на нещата, е необходимо да има точно знание за природата. Необходимо е също така да разработи точна фантазия. Така, образите на животните, които изгражда в такива съченени истории, трябва да отговарят на същността и навиците на едно животно или растение. За помощ можете да се обърнете към литературата, която разказва за живота на животните, например книгите на Alfred Edmund Brehm. Особено ползотворни биха били разходки, по време на които учителят с все повече и по-голям интерес ще наблюдава заобикалящата го природа. Собствена градина осигурява възможност за още по-интензивни наблюдение.

Разходките ни позволяват да направим много интересни наблюдения и по отношение на самите нас. Но ако ние през това време сме изпълнени със собствени мисли, притеснения, въпроси, съществата, които са част от природния свят, не ни казват нищо - те мълчат! Преди всичко, нужно е да пазите мълчание, за да може душата напълно да се посвети на възприятията. Ако ви се отдаде да постигнете това състояние, тогава в душата се събужда един вид благоговейно удивление от мъдростта и красотата, които действат в природните същества, и тогава изведнъж ще се появи мисъл, която можете да продължите и оформите в история. Това винаги е придружено от една тиха радост и чувство, като че са ви подарили нещо.

Случва се и така, че каквито и усилия да полагате, да не успявате да завършите историята, краят сякаш се върти някъде в подсъзнанието ви. Обаче по пътя към училище, тя може изведнъж ясно да изплува. Понякога това се случва в момента, когато разказваме на децата. Чувствителните детски души много ни помагат за това.

Така че целият този процес, винаги ще носи характер на нещо зараждащо се, установяващо се, незавършено. Не трябва да се отчайвате от това. А дали има успех историята ви, ще разберете от  реакциите на самите деца.

Нека някои от следните истории да послужат като стимул за собственото творчество на учителя. 

Кокичетата и леската

Под леската, на която все още стояли сухите миналогодишни листа, си пробивали път към светлината първите кокичета. "Ах, леска, оплаквали се те, ти носиш още старата си рокля, от миналата година, а тя пречи да ни огреят слънчевите лъчи! Свали я най-накрая.” Смутила се леската и дори не знаела какво да отговори.

Но изведнъж в клоните и на земята нещо зашумоля. Това бяха кос и таралеж. Те чуха тези упреци и реши да се намесят. "Колко сте глупави – рязко им каза коса. – Мислите, че на нас птиците ни беше хубаво през зимата, когато всички други дървета бяха голи! Само в леската можехме да се скрием." „Точно така - подкрепи го таралежа. - Още преди началото на зимата, аз се скрих под листата на леската и търсих там лешничета. Само с тях можех да утолявам глада си." Леската беше доволна, че се застъпиха за нея, а засрамените кокичета мълчаха и търпеливо чакаха, слънцето да докосне и тях с лъчите си. 

 Източник: http://www.sagedreamdesign.com/

Анемонии

Цялата тази зима, не падна сняг нито веднъж и студът толкова много хапеше земята, че почвата стана много рохкава. Това беше хубаво, но не можеше да замени снегът.. И започна да се жалва земята: "Малко, твърде малко звездни сили идват към мен,ако не падат снежинки. Как ще мога да се погрижа за моите растения догодина?” Чуха това корените на анемониите и помолиха гномите, които живеят в тях: "Отидете до всички пролетни цветя - минзухарите, нарцисите и лютичетата и обсъдете с живеещите там гноми, как може да се помогнете на земята." Гномите се отправиха на път и проведоха свой съвет.

Когато се върнаха, те казаха: "Решихме да не спим през цялата зима и през нощта да тъчем нишка от нежната светлина, която блести от звездите на земята и да я втъчем в корените на растенията. Така ние можем да помогнем на земята. " И те работиха усърдно по този въпрос.

Когато дойде пролетта, във венчелистчетата на цветята засия звездната светлина, анемониите бяха толкова много, че тяхната бяла звездна покривка зави цялата земя. "Виж, майко Земя, ето падна за теб сняг от бели звездни цветя." Земята се зарадва. И ако се вгледате внимателно в цвета на анемонията, ще видите, че има шест венчелистчета, точно като снежинките или звездите. 

 Източник:http://nestleandsoar.blogspot.com/2012/02/cherry-blossom-bird-needle-felt-pillow.html

Вишна и ябълка

„Променливо беше тази година времето. Северният вятър над земята духаше студ, затова цветовете на дърветата никак не се осмеляваха да се покажат. Но слънчевото светило и ги примамваше. И ето - във вишневата корона започна някакво пришепване и шушукане: "Ние не можем повече да издържаме, ние искаме да излезем на Божият свят на слънце!" Все повече и повече от зелените чашелистчета позволяваха на белите дечица- венчелистчета, да се събуждат в своите топли креватчета – пъпките на дървото. Какво е това великолепие! Осеяните с цветове вишни ликуваха и заговориха на облаците: "Ние цъфтим, ние цъфтим!"

Една череша беше особено красива. Тя погледна наоколо, всички ли виждат красотата и. Тогава тя видя ябълково дърво, което изглеждаше като през зимата. "Събуди се, сънливко!” – възкликнала вишната на съседката си. – „Нима не  виждаш, как всичко цъфти и се радва на слънцето?” "Не вдигай шум!” - сънено отговорила ябълката – „Аз ще чакам докато се стопли.”

И ето, накрая се стоплило. Слънцето добросъвестно се стараело, затоплило ябълковото дърво и изпратило своите слънчеви деца при нейните цветове. От това те станаха розови. Ябълковото дърво изведнъж се представи в целия си блясък - изглеждаше, сякаш се къпеше в светлината на зората. Сега то беше толкова хубаво, колкото вишната.

А какво стана с вишната? Нейното великолепие си замина, венчелистчета окапаха, оставяйки само голи стебла. "Бързам, - каза вишната – Нужно ми е плодовете ми да узреят по-бързо, защото децата след дългата зима, така се нуждаят от моите сладки плодове." И тя простираше своите клони към слънцето.

Минаха няколко седмици, и ето вече децата ядяха вишнички и ги окачват на ушите си. А вишните трябва бързо да се ядат, защото те не издържат дълго. Съвсем друго нещо е ябълката. Ябълковото дърво не бърза и със своите ябълки. Те се берат чак есента. Да, и след това се намират все още неузрели плодове. И колко дълго може да държите здравите, сочни ябълки? До Рождество и даже след това! Това е така, защото ябълката прави всичко много добре. Този плод се запазва за дълго време. Ние, хората, обичаме и двете дървета, защото те ни носят щедри подаръци - всеки в своето време.”

***********************************

Важно е, че учителят не се страхува, да започне да съчинява, дори и ако в началото нищо не излиза. След една дузина такива истории ще стане все по-изобретателен.

Разбира се, учителите могат да използват истории, съставени от други хора. Обаче вие все пак трябва да се научите да съчинявате свои собствени истории. Има опасност, учителят да използва само историите, съставени от други, позовавайки се на липса на време, способности и др.

Но както във всичко в педагогиката, най-важното е първо и преди всичко вътрешното усилие на учителя. Това ще въздейства положително на възпитанието на волята на децата. Историите измислени от самият учител, дори и ако той се появи, облечена в скромната рокля на Пепеляшка, дълбоко проникват в душата на детето, до степен, че учителят, активно формирайки образи, привежда в движение своята душа, От него струи нещо живо и към душите на децата и се среща там с тяхната собствена жива фантазия. Живото подхранва живото.

Ще бъде идеално, през първи и втори класа, същностните истории да придружават целият кръговрат на годината. Учителят позволява различни явления от растителният свят да му въздействат, така че във него възниква нещо същностно, касаещо това или онова явление. Защото мъдростта на образите прониква по-дълбоко в душата, а не понятията. Това води не само до обогатяване на духовните сили на детето, но също така оформя характера му и съвестта му. По-късно от това израстват идеали.

Ако възпитателят не се срещне с жадните за образи сили в детето, ако не ги изпрати в руслото на фантазията, то това води до опустошението на душата. Нещо повече, тези сили често се превръща в сили на разрушение. Незадоволеният стремеж на малкото дете към образно и приказно разбиране на света (доколкото за разбиране на абстрактните понятия, то все още не е узряло), се превръща в бунт. Така възникват бунтовници, революционери, недоволни хора, хора, които не знаят какво искат. Агресивността при децата се увеличава сега в ужасяващи мащаби. Понякога трябва да защитим децата от самите тях, толкова силно тяхната душа се „разкъсва” от агресия. И това е протест срещу сухотата, сивотата, безразличието и липсата на въображение на нашето време. Вместо образи, носещи в себе си дух, жаждата на младите души се утоляват с фалшиви поробващи образи (в реклами, комикси, телевизия). В игрите си, децата имитират тези деструктивни образи, натрапени в тяхната фантазия.

Ако възпитателят с цялата си сериозност се замисля за това, в него израства чувство за огромна отговорност за душата на детето. На него му се иска да защити и запази колкото се може повече детските сили от нападенията на обкръжаващия свят. Само укрепвайки своите сили в детството, под ръководството на разбиращ и любящ възрастен, човек може да се противопостави на натиска и изкушения, по-късно в живота.

Инга Финкбайнер
От книгата "Zum Unterricht за Klassenlehrers
ан дер Waldorfschule »

Източник: http://stupeni.odessa.ua/publ/11-1-0-159